Нешка Робева емоционално пред „ШОУ“ за Илиана Раева и за живота си

 

Нешка Робева е легенда в българския спорт. Докато тя бе треньорка на националния ни отбор по художествена гимнастика, нашите грации бяха непобедими. А публиката скандираше: „Нешка няма грешка!”. Неслучайно! Тя води отбора цели 25 години, през които нейните момичета печелят 294 медала, 7 абсолютни световни титли, 10 европейски и 2 пъти са вицеолимпийски шампионки. И днес продължава все така неуморно да работи – вече не само в България, но и по света. Тя е новият треньор на ансамбъла по художествена гимнастика на Германия, пише в. „ШОУ“.

– Г-жо Робева, последният път, когато интензитетът на емоциите около името ви взе връх и се превърна в скандал, бе, когато отказахте орден „Стара планина” преди две години. Сега отново се случва – този път заради шпионска афера в художествената гимнастика. Как си го обяснявате?

– Честно казано нямам логично обяснение. Не съм човек, който търси скандали, но и в единия, и в другия случай, бях лишена от всякаква възможност да замълча. Ако бях замълчала около публикациите с гласуването в МС – за това да има или не Нешка Робева орден „Стара планина”, заслужава ли го или не, щеше да излезе, че се спотайвам и треперя за орденчето. Извинете, употребявайки умалителната форма за този държавен знак на признание, не значи, че изначално го отричам… Но когато хората, които решават на кого да се присъди, когато си разрешават публично да коментират номинирания, и то по един неприличен начин, най-нормалното е посоченият, и в същото време нарочен за недостоен за подобна „чест” човек, да реагира. Аз реагирах, както чувствам нещата. Докосната съм и от признанието на сънародниците си, и от тяхната любов, които поставям на първо място, и бих писала с главна буква. Това, което съм правила и правя, е за хората и нито един от нашите псевдополитици – хора, които в живота си не са постигнали нищо съществено, не могат да ме уязвят. За шпионската афера не си заслужава да говорим. Както и самата г-жа Раева заяви, това не се отнася за мен.

– Не всеки би се справил с подобен тип публично оповестени и медийно развивани с дни скандали обаче! Само здрава психика ли е достатъчна тук или трябва и друго?

– По-скоро натрупан горчив опит и познаването на историята и биографиите на много други по-малко или повече известни хора. Любимият ученик на Васил Друмев е пледирал за смъртна присъда и то за произнесено слово в защита на българската вяра?!.. Ганьо Чолаков е името на прототипа на бай Ганьо.

– И все пак изненадаха ли ви думите на Илиана Раева? Помежду ви сякаш от години е нужна само искра, за да се запали огънят – поне такова усещане се е натрупало в публичното пространство?!

– Да, изненадаха ме. Мисля, че понякога афектът е лош съветник. Аз съм им кума. Те са ме избрали… Не знам какво значи да мразиш, а и защо да мразя? Щом те са щастливи, значи кумата ще е доволна. Аз не можах да направя семейство, но в замяна на това мога да се радвам на тези, които са успели. Да създадеш семейство не е трудно, но истински талант се иска и то от жената да го запази. Особено в днешно време. Илиана притежава този талант, какво по-хубаво от това?

– Двете се познавате от години. Има ли какво да делите, дори и да не е толкова в професионален, колкото в морален аспект? Илиана Раева каза: „Тя не може да понесе семейството ми. Аз съм единствената гимнастичка, която й казваше истината. Мисля, че тя не успя да преглътне моя успех. Не ми прости, че аз съм себе си.”

– Не, нямаме какво да делим, но дори ако имахме, с радост бих й отстъпила своя дял (освен, ако става въпрос за страданието). В професионален аспект аз вървя по пътя, който или ми е предначертан, или в годините съм го избрала. Не знам…

На моята възраст човек започва да се съмнява във всичко

когато става въпрос за самооценка или лични решения. Кое в случая се обсъжда – желанието ми да работя и предам знанията си на по-младите или има ли смисъл всичко това? Преди години един приятел ми подари „Джонатан Ливингстон Чайката” и я надписа „На Нешка Чайката”. Изкушавам се да цитирам това, което авторът е написал за книгата и за тези, към които е адресирана. „Хората, които създават свои собствени правила, когато са убедени, че са прави… Хората, които изпитват особена наслада от добре свършената работа, дори когато не получават признанието на другите… Хората, които знаят, че в живота има нещо повече от нещата, които виждат очите ни…”. От години това е една от настолните ми книги. Какво мога да деля с Илиана – ние сме толкова различни. Радвам се на семейството й. Аз съм им кума. Когато Илиана ми каза, че очаква дете, аз бях човекът, който настоя да го задържи и се пръкна Славея… С Наско изчакаха да приключи Световното, за да мога да кумувам на сватбата им. Е как мога да ги мразя? И защо? А що се отнася до истината?! Ако става въпрос за спорта… Как можеш да кажеш в спорта, една толкова динамична дейност, кое е истината. Кое е разковничето на успеха? Аз не съм открила методиката на водене на спортната тренировка… И сега продължавам да наблюдавам, да търся, да уча… Имаме едно неразбирателство и то се състои в това – да не се ограничава или спира конкуренцията… Напротив, да се поощрява. Да се даде възможност на всички желаещи да се състезават – да го правят. Тогава ще има истински подем, тогава няма да има обезверени или обидени деца. Разбира се, че не всички могат да участват, НО нека това да се решава на спортната площадка, в честна надпревара… В противен случай нещата намирисват.

– Смятате ли, че тя е добър треньор и ръководител?

– За треньор – не знам. Треньорът се изгражда и доказва с години… Аз и за себе си не мога да дам точна и коректна преценка. Само едно нещо със сигурност знам, по-скоро усещам –

имам усет за музика, танц и движение, различен от останалите…

Правя различни композиции. Хората и колегите ги харесват, дори сега в Москва идваха да ме поздравят стари колеги и това, което казваха, беше – твоите композиции… Рейчъл не се класира – разбираемо е, но покрай леката гузност, чувах и това – тя е различна от другите. Но като ръководител Илиана ме превъзхожда. Особено, когато става въпрос за PR. Аз съм човек, който не обича да говори за работата, докато не я свърши и не излязат оценките на таблото. Аз съм треньор… Това ми е дадено да бъда.

– Колко сте самокритична? Работохолизмът сте го доказали отдавна във времето, защото не сте се спирали и за миг вече толкова години.

– По-горе направих някаква самооценка, но това, което е справедливо и трябва да се подчертае – големи и трайни резултати, сам човек не може да постигне. Работех в екип. Работех с висококвалифицирани, изградени специалисти и съм им благодарна. Наистина характерът ми е доста чепат, но съм се старала да покажа благодарността си и да зачета всички – от първия треньор, открил бисерчето, до този, който заставаше до него, НО вече като помощник. Дотук много пъти употребих „Аз”, това е нещо, което ме дразни и го избягвам, когато говоря за професията си.

– Как намирате моментното ниво на ансамбъла ни? Има ли някаква видима промяна? Казвали сте ми много пъти, че никога трудът и наградата за него не са реципрочни. Но все пак без него тя е съвсем немислима…

– Промяната е фрапантна. Без да се опитвам да засегна някого, сега на терена застава добре подготвен отбор. Момичетата не бягат от трудностите, напротив – търсят ги. Убедена съм, че това се дължи изцяло на треньора. Спортът, макар и да се повтарям, отново ще кажа, е сложна дейност. Може да си изключително подготвен, но е нужен и малко късмет.

– В предварителния ни разговор ми споделихте, че още преди години, когато сте били на 53, от родна страна са направили всичко възможно, за да ви попречат да се доказвате в България. Как по-точно? И както изглежда, не само, че не са успели, но и вие днес работите с още по-голям устрем?!

– Да, забраниха на съдиите да съдийстват на отбора, когото подготвях, обърнаха ги с гръб към децата… Щуротиите бяха достатъчно, за да ги накарат да се откажат… Исках само да работя, за съжаление моята работа е свързана с изявата на тези, които подготвям. Нима имам правото да кажа на едно дете – ти играй за този, който клати дърветата… Залових се с „Левски”, защото клубът беше тръгнал главоломно надолу. Поех деца, които имаха данни, но не бяха до никъде. Треньори, които от деца дължаха всичко на този клуб, го напуснаха и с някакво ожесточение и хъс поискаха да го съсипят… Е, мисля, че пооправихме нещата. Клубът се съвзе, дойдоха млади треньори, наши възпитаници.

Отново тръгнахме напред… А за себе си отдавна не търся лична изява

В подготовката на Невяна Владинова и Катрин Тасева, освен Бранимира Маркова, за ОИ участвахме анонимно колежката ми Лушка Бъчварова и аз – Илиана го знаеше. Не сме поискали нищо – стотинка! Неви блесна на Олимпиадата, в международните среди се заговори отново за Българската школа в художествената гимнастика. Бях щастлива, че съм помогнала и че мога да помагам. За съжаление на Общото събрание беше отчетено, че това е било най-голямата грешка?! Защо? И кому беше нужно всичко това?

– Може би сте твърде висока летва, колкото и нескромно да прозвучи? Иначе едва ли щяха да се случват всичките тези дисонанси, крайности и остри реплики в публичното пространство и до днес?!

– Не знам и никога не съм се интересувала, като каква летва са ме определяли или определят другите. Няма колега да се е обърнал за съвет или помощ и да съм отказала. Понякога чувствам неприязънта на някои хора. Дълго се чудех и съпротивлявах, питах се защо? Отдавна го приех като факт и то като факт, който не мога да променя и който неизменно съпътства по-известните хора. Валери Петров има едно стихотворение – „Златното ключе”. Обичам тези строфи: „…До люлката детска, така близо бил гробът, от къде толкоз завист и защо тази злоба?” Не преписвам тези качества на българите. Явно са общочовешки, изначални недъзи. Като дар от Бога приемам липсата им и като тежък грях проявата и нежеланието да бъдат овладени.

– Допускате ли лесно компромиси в живота си и дали има такъв, за който съжалявате днес?

– Компромиси съм правила много. Такъв е бил и животът ми, и работата. А да се съжалява, също винаги има за какво. Само Едит Пиаф може да каже в песента си „…Не, за нищо, за нищо не съжалявам…”.

– Навремето сте се вслушвали много в съветите, които ви е давала пророчицата Ванга. Може би някои от тях са валидни все още?
– Да, така е. Затова няма да спра да се удивлявам на себе си…

– Преди време определихте българина като „самоунищожителна стихия” и предполагам, че не визирате с това конкретни прояви, а цялостен манталитет?

– Не знам… Казала съм го, предполагам, по някакъв повод. Но, ако малко по-обективно и самокритично се вгледаме в себе си и наоколо, надали ще открием нещо обнадеждаващо. Впрочем, това са констатации на изчезващ вид хора, имам предвид нашата генерация. На мнозина им харесва… Каква пищна чалга?! Впрочем, не съм аз човекът, който ще определя нормите за живот и поведение на околните.

– Днешното време е твърде меркантилно, а някога Юда е предал Христос за 30 сребърника. Как се прави разлика в измеренията на материални от духовни блага? И не се ли продават и предават мнозина твърде лесно…

– Убедена съм, че хората не се замислят, нито се интересуват или трогват от подобни съждения, въпреки че те са интересни. Какво значение има за някого какво мисля или ще кажа аз?! В цялата тази каша, която се забърка в публичното пространство и с мое, но най-вече с участието на вашего брата – журналистите, един човек написа във фейсбук: „Нешка или Илиана, какво значение има?” И беше прав. Да, това е времето. Всичко е за продан – всичко на тезгяха… Скоро цитирах, мисля наш възрожденец, че най-краткият път към кариерата е предателството… Като сме се потопили в библейската тематика, да продължим с Еклесиаст. „Има време за всичко…” и „…под слънцето нищо ново…”. Това е времето! Време на предателства, безверие, разруха… Ако подобна констатация може да ни бъде успокоение, защото пак на Еклесиаст са думите: „…трупаш знание, трупаш тъга…”.

– Бяхте ми споделили, че в България ви става все по-трудно психическото възстановяване след дълъг работен ден. А по-лесно ли се получава, когато сте извън родината?

– Да, има нещо такова. Там си чужденец, техните проблеми не носят болката на родните проблеми… Общувайки във фейсбук с различни хора, усещам подобни настроения. Хората не бягат от материалната немотия в България, мисля, че бягат от духовната нищета… Властта на простотията ги отблъсква.

Интервю на Анелия ПОПОВА

Източник: blitz.bg

Facebooktwittergoogle_pluspinterestlinkedintumblrmail

You May Also Like

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.