Любо Киров : Бог ме спаси след тежка катастрофа

 

Любо Киров, по-известен като Любо от група “ТЕ”, е певец, автор на много хитове в поп музиката и на десетки текстове на песни. Роденият на 27 октомври 1972 г. в Плевен изпълнител е един от най-завладяващите гласове в българската поп музика. Пленява сърцата на феновете си със своята харизма и отдаденост на сцената докрай. Голямата му звезда в музиката изгрява като вокалист на група “ТЕ”, но преди няколко години той избра самостоятелния път в музиката и създаде едни от най-красивите си песни. Формациите обаче му прилягат и той стана част от супергрупата “Легендите”, с която обикаля страната и чужбина и пълни зали и стадиони. Преди няколко години известният музикант претърпя тежка катастрофа. При инцидента колата му поднася в локва на магистрала “Тракия” при Стара Загора, след което се удря многократно в мантинелата. Като по чудо той самият не пострада. След това дори успява да стигне в Бургас, където има концерт. Любо вярва, че Господ е спасил живота му в адската катастрофа. Може би това е заради самоотверженото му участие в десетки кампании и благотворителни каузи за набиране на средства за лечение на българчета в чужбина. Любо Киров сподели пред в. “Доктор” защо никога няма да се откаже от благотворителността.

– Любо, защо участвате в благотворителни кампании?
– За да помогна с каквото мога на нуждаещите се от лечение. Да направиш добро не изисква кой знае колко големи усилия. Просто трябва да си съпричастен към съдбата на хората около теб. Такъв човек съм, добродушен и опитващ се с изкуство, с това, което мога най-добре да правя, да помогна на човека до мен. Човек следва да постъпва с другите така, както би искал да постъпят с него, ако се намира в дадено положение.

– Защо все пак се налага да се събират средства за лечение? Държавата в случая къде е?
– В повечето случаи я няма. Непрекъснато се говори и пише в медиите колко бедна нация сме, как гладуват млади и стари, как възрастни умират без лекар и лекарства в малките населени места. Клошарите като че ли поизчезнаха от центъра на София, но спят в крайните квартали, живеят около кофите за смет. Оттам се и хранят… Много ме боли от случващото се. Силно емоционален съм, затова ме боли, като гледам колко много болни хора има у нас. И някакви фондове и фондации се чудят как да ги спрат да се лекуват в чужбина, след като е доказано, че у нас няма лечение на болестта им, нито лекари, които да им помогнат. Не го разбирам това. Затова има толкова много дарителски кампании за набиране на средства за лечение. Защото държавата не дава пари за това лечение, тя умишлено разчита хората да съберат необходимите средства помежду си и да ги дарят.

– И на хората с увреждания помагате…
– Лоши са нещата и при децата с церебрална парализа, а рехабилитацията е най-важната при тях. Без нея те са загубени, обречени цял живот да прекарат в инвалидна количка. Но по света лекуват такива хора със стволови клетки и имат успех. У нас няма такова лечение – разговарял съм с родители, на които им е казано, че това е експериментално лечение. Сякаш няма край тази болна тема. Можем с часове да си говорим за различните случаи, когато цяла България се е обединявала около спасяването на болни от левкемия. Здравеопазването у нас е в задънена улица и само краен оптимист вярва, че ще се оправи. Аз не съм оптимист…

– Явно това ви наранява много.
– Не е само това. Безразличието, глухотата на държавниците ни, завистта, глупостта също много ме нараняват. Бездуховността ме наранява. Имам обаче надежда нещата у нас да се оправят, за младите да има работа, спокоен живот, да се чувстват щастливи тук, в България, при близките си, а не в далечна чужбина.

– Кой е най-трудният момент в живота ви досега?
– Най-трудният момент в живота ми, а и на цялото семейство, беше внезапната загуба на баща ми. Отговорността за семейството падна изключително върху мен, но в никакъв случай не се оплаквам. Заедно се справихме, ние сме много сплотено семейство. Майка ми, сестра ми са моята морална опора в най-щастливите ми и в най-тъжните ми моменти. Сега всички живеем заедно, в жилища в една сграда в София. Мама беше останала сама в Плевен, а в София бяхме със сестра ми и племенницата ми, така че беше съвсем в реда на нещата да се съберем на едно място. Трудно ми беше и когато си счупих крака. Напълно безпомощен се чувствах, никъде не можех да отида, отложих концерти, всякакви участия. Живях няколко месеца при майка в Плевен. Тогава се роди племенницата ми, което пък е най-хубавото нещо покрай счупения ми крак.

– Имали ли сте сериозни здравословни проблеми?
– Живея втори живот след тежък перитонит. Преди години изживях може би най-големия кошмар в досегашния си живот. Спука ми се апандиситът, а аз въобще не съм разбрал. Получих перитонит, при който се възпаляват всички вътрешни органи. Това е много сериозно и от него се умира. Оживях след много тежка операция в ИСУЛ, при която се отваря коремът, изваждат ти се всички черва, измиват се и отново се прибират. В реанимацията се молех на Господ да се оправя, да ми помогне и да ми даде сила. Имах странни преживявания. В просъница си говорих с някакъв човек, като попитах обаче сестрата за него, тя каза, че няма такъв човек в реанимацията. И тогава разбрах, че съм бил на интересно място – между живота и смъртта. Много се стреснах…

– Страх ли ви е от смъртта?
– Не, не ме е страх. Знам, че никой няма да остане вечно на тази земя. Всеки един от нас затова трябва да покаже на другите какво знае, какви уроци е научил от живота. Не ме е страх от смъртта, нямам притеснения и за себе си, че ще умра някога. Единствено съм се замислял само за начина, по който бих могъл да си отида от този свят. Не съм първият човек, който го казва по този начин. Милиони християни по света вярват, че след това продължават да живеят. И аз като тях наистина се радвам, че така ще се случи.

– Казвате, че Господ ви е спасил живота след катастрофа.
– О, в това съм напълно сигурен. Всеки ден има Божия намеса в моя живот – къде видима, къде не. Пътувахме с майка ми към вилата ни с малка спортна кола. Излизаме на един завой и не мога да го взема – дал съм повече газ. Набивам спирачки, тя се обръща и докато летим с главите надолу, се споглеждаме с майка ми като на забавен каданс. Помислих си: “Край! Чупим си вратовете”, и в този миг усетих как някой хваща колата и я обръща и тя пада на гумите като в памук. Ако видиш снимки на колата след това, няма да повярваш, че сме оцелели. Малко са хората, които биха повярвали, че се отървахме с натъртвания, с травми, но живи. Оцеляхме, а колата беше изпотрошена до неузнаваемост.

– Вярващ човек ли сте?
– Вярващ съм, само Бог ни помогна тогава. Бог има право на намеса. Всяка секунда има трептене между добро и зло, насред което сме ние. Бог е алфа и омега, добро и зло, но е избрал да бъде добър през цялото време и затова е съвършен. Той ме спаси и след катастрофата край Стара Загора…

– Останаха ли добри лекари у нас?
– Имаме добри, кадърни специалисти, но нещо все не достига да излекуват напълно пациентите си. Ето например хората в будна кома. Те не са стотици у нас, но никой не се интересува от тях, след като излязат от болниците. Питал съм се защо за тях няма отделна клинична пътека?! Рехабилитация, преглед при невролози – това е. А че се хранят чрез сонда през стомаха, че вегетират, че мускулите им изчезват – това дали обществото знае?! Сигурно и в. “Доктор” пише за тях, но дали успявате да им помогнете…

Люба МОМЧИЛОВА

Facebooktwitterpinterestlinkedintumblrmail

You May Also Like

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.