Капитан Якимов в сензационна изповед: Лекарката не искаше да докосне умиращото дете!

 

Оставиха го да лежи 10 минути на земята – опикано, хриптящо пенеста кръв, замръзнало от шока

Виктор Якимов е капитан от армията. На 29 март той се превърна в герой, след като спаси момиченце, блъснато от кола на пешеходна пътека в София. Около 17 ч малката Марина пуска ръката на дядо си и хуква да пресича през зебрата столичния бул. „Г.М. Димитров“. Още на първата си крачка обаче тя е пометена от засилил се автомобил, чийто шофьор по-късно се оправда, че нямал видимост заради колата пред него.

Докато дойде линейката, Виктор Якимов се опитва да спаси детето под погледите на останалите свидетели. Никой не се опитва да помогне. Разказът на героя, помогнал на момиченцето, е покъртителен. Предупреждаваме, че не е за хора със слаби нерви.

– Как се случи всичко?

– Видях в далечината, че детето лежи на пешеходната пътека и тръгнах към него. Отстрани всички крещяха: “Детето е убито, детето е убито!”, но никой не се приближаваше до него. Те седяха на тротоара, от другата страна на колите, но около момиченцето нямаше никой. Отидох и видях, че детето е живо. То се гърчи, агонизира, опитва се да вдиша въздух. Устата му беше пълна с кръв, то я поглъща, вдишва я и тя излиза през носа с пяна. Видях, че това са буквално последните глътки, с които се бори да поеме въздух. Повдигнах го, сложих си ръката отзад, за да видя как му е гърба, гръбнака, врата, главата… нямаше нищо. Нито по главата травма, по черепа – нищо не се виждаше. И нали ги знаете сеирджиите, като видят, че някой се хваща на работа, започват отстрани да говорят и да дават акъл. Почнаха да ми крещят: “Не го пипай!” Казвам им: “Няма да го пипам, но

това дете няма да умре там или поне няма да умре по този начин.”

То имаше една минута живот максимум. Опитах се да го обърна, за да видя къде е травмата и да му почистя устата от кръвта, за да диша. Но не можех, то се гърчи детето, върти се. Виждам един човек, който приближава отпред и гледа, сеирджия. Казвам му: “Ела тук, помогни ми, хвани главата на детето, не мога сам!” Вече като му се разкрещях, дойде, помогна, наклонихме телцето на една страна, изчистихме носа, устата, цялата кръв да изтича и детенцето се успокои.

– Беше ли в съзнание?

– Мисля, че е получило много сериозен удар в главата, защото детето беше като с отклонения – ръката сгърчена,

едното око се поду буквално пред очите ми,

явно ударът е бил в областта на слепоочието, но беше в съзнание.

– Дядото на детето не се ли опита да помогне?

– Не, той не се появи. Аз дори чак след това разбрах, че е придружавал момиченцето. И това ми беше най-странното после – може ли всички да стоят отстрани и да не помогнат и ти с тях и дори да не изтичаш да погледнеш какво е станало. Детето ме стискаше за ръката през цялото време, не искаше да ме пусне. Така се беше вкопчило, че като се прибрах вкъщи, видях, че пръстите на момиченцето се бяха отбелязали на ръката ми.

– Вие видяхте ли всъщност как е станал сблъсъкът?

– Забелязах само, че не е натисната спирачката. Мисля че шофьорът просто не е могъл да реагира. Детето е минало, според мен го е забърсал с бронята, завъртял го е и оттам с огледалото го е ударил в слепоочието и го е тряснал в земята.

– Лекарите, които дойдоха, бързо ли реагираха?

– Знаете ли, че лекарката от Бърза помощ, която дойде, като видя детето, се уплаши и не искаше да го пипне с пръст?! Не може детето вече десет минути да лежи на земята, опикано, цялото в кръв, замръзнало от шока, тресе се и никой да не обърне внимание. Казвам на полицая: нямате ли нещо, с което да го завия, да го стопля, той ме гледа като малоумен. Викам им на хората – дайте нещо, трябва да се стопли това дете, а те се обръщат на другата страна, все едно не говоря на тях. Накрая си свалих шубата, за да го завия. И когато се появи лекарката, идва, стига до детето и после дава назад. И понеже момиченцето ме е стиснало за ръката, аз не мога да се изправя, вдигам глава и питам лекарката:

“Какво правим?!” И тя ми се крие зад гърба.

Казвам си – тази жена сигурно си мисли, че момиченцето е умряло и махнах шубата, за да види, че е живо. Дойде шофьорът с носилката. Аз я попитах: “Как ще го качим това дете?” Тя казва на шофьора: “Донеси шина за кръста!” Тръгнаха да го слагат на носилката, поставят шината под гърба, а счупеният крак виси като парцал. В момента, в който си го дигне и детето почва да крещи. Шината под кръста не държи, не ми дадоха бинт, нищо, за да прикрепя детето към носилката. Накрая шофьорът казва: “Вдигаме го вътре”. Нито му сложиха яка, за да го обездвижат, нито го вързаха към носилката, нито счупеното краче прикрепиха с шина. Това дете те го метнаха на една пластмасова носилка, на която то не можеше да се закрепи изобщо. През цялото време съм подскачал и съм се опитвал да го придържам да не изпадне на пода на линейката. По пътя раната на крака се отвори и започна да шурти кръв навсякъде. Казвам на лекарката: “Дайде да сложим турникет, ще му изтече кръвта на това дете!” Тя ми казва:

“Аз не съм специалист, аз съм кардиолог!”

Взе да се оправдава, че от 112 се объркали и казали, че има счупен крак, а не толкова сериозна травма, не била подготвена. Обадиха се на друга линейка, която ни пресрещна на Семинарията, за да го прехвърлим. Понеже детето не беше вързано по никакъв начин за носилката, трябваше с глава да му подпирам корема да не изпадне, с едната ръка държах крака, за да не се отваря раната и в същото време пазех равновесие по между подскачанията на линейката. Чак във втората кола вече травматологът се опитваше да обдишва момиченцето, а аз притисках раната, защото кръвта ми изтичаше в ръцете. В “Пирогов” всички наобиколиха детето, сложиха го на монитор, чух сърчицето му как бие страшно бързо и донякъде се успокоих. Ще се моля за това дете да оцелее!

Мария НИКОЛАЕВА

20120330.wkvzvynnts

Източник: www.blitz.bg

Facebooktwitterpinterestlinkedintumblrmail

You May Also Like

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.