Синът на заможен търговец от Стряма: Съсякоха баща ми като ятак на партизани

 

За да има помирение, трябва да се знае за избитите и преди, и след 9.IX., казва Иван Вълчевски

Инженер Иван Вълчевски е роден в Пловдив. Живял е и в село Стряма, където е родена майка му. Баща му Никола Вълчевски е предприемач, търговец на масло и млечни продукти. Споделял леви идеи, помагал на бедни от селото, на нелегални и левичари. Арестуван, инквизиран, убит жестоко в местността Бяла черква над хижа Здравец на 1 юни 1944 година.

Вълчевски е текстилен инженер, защитил докторат в Московския текстилен институт. 8 години е бил проектант в Интертекстилмаш в Москва. Състудент е на Андрей Луканов и Петър Младенов. Вълчевски е бил член на БКП, напуска редиците на БСП. От няколко години е член на БРП-комунисти, пише „Марица“.

72 години са минали от най-жестокото събитие, което преобърна съдбата ми и ме превърна в сирак. Бях на осем, видях останките на баща ми, ужасната гледка е още пред очите ми. Как мога да забравя майка ми, ридаеща над ковчега. Мъката я беше съсипала, от 30-годишната красавица не беше останал и помен, разказва инж. Вълчевски. От преживения стрес получил страхова невроза.

Да разкаже за ужаса го провокират двете книги на Надежда Любенова – „Стряма вторият Батак 1944 г.” и „Заритите кладенци край Цалапица проговарят”. В тях са събрани свидетелски показания на близки на избити без съд хора от двете села в месеците след 9 септември 1944 г. Трагедията със загиналите българи е като две страни на една монета – за да е пълна картината, трябва да се знаят страданията и на другата страна, смята инженерът.

Съзнава, че неговата съдба е нетипична, той е и от двете страни – баща му е убит като съмишленик на левичарите, въпреки че е бил богат за времето човек. Близки на семейството са пострадали по време и на народната власт – изпратени са в лагери.

Спомня си отлично щастливите детски години в края на 1930-те и началото на 1940-те в Стряма, откъдето е майка му Славка.

Била бедно, ала будно и красиво момиче. Сгодяват я за богат ерген, но тя избягала и се врекла на търговеца Никола Вълчевски. Бил обаятелен, галантен. Родом от Устово. Дядо му бил комита, революционер, съратник на легендарния Петко войвода. Наричали Вълчевски Маслара, бил уважаван и от бедни, и от богати. Постоянно пътувал с кон и каруца по търговия с масло и млечни продукти. Имал служебен пистолет, за да се пази от бандити – носел хиляди левове оборот. Не отказвал помощ на никого. Симпатизирал на левичарите, в дома му често гостували агитатори. Къщата им била най-голямата в Стряма – тухлена, двуетажна, с дървено дюшеме и плъзгаща се врата към работилницата. Отличавала се драстично от другите къщурки от слама и кирпич.

Никола се включва в лявото движение като симпатизант. Не бил конспиратор, а идеалист, който подкрепял бедняците мечтатели. Четял трудовете на Карл Маркс. Щедро ги финансирал с пари, продукти, лекарства, носел подаръци на местни сватби. Бил заможен човек, пленен от идеята за социална справедливост.

Активистът предприемач влязъл в полезрението на властите. Привикали търговеца в полицията, предупредили го да не се забърква с голтаци. Лично шефът на тайната полиция, Шести отдел, негов съученик, му казал: Кольо, богат си, а се занимаваш с проблемите на голтаците. Гледай си живота, милионите и семейството, защото ще пострадаш!

През 1942 година големият ми брат заболя от менингит и почина. Това беше първото нещастие в семейството, предвестник на най-голямата трагедия, спомня си Вълчевски.

През пролетта на 1944 г. заради бомбардировките на американски и английски самолети първокласникът Иван, майка му и новородената му сестричка са евакуирани от Пловдив в село край Чирпан. Дни след заминаването им, точно по Великден, градът е бомбардиран. Бомбите паднали точно около къщата им. Малко преди бомбардировката на Великден Славка Вълчевска довела децата да видят татко си. Тази екскурзия до Хисаря, огласена от воя на сирени и ужасяващ тътен от бомбите, още е в съзнанието на Иван. Тогава видял баща си за последен път.

В средата на май разбрали, че Никола Вълчевски е арестуван заедно със стотина набедени за помагачи на партизаните. Да гони партизаните е мобилизиран Девети пловдивски полк с командир полковник Иван Бонев. Отделно имало ловна дружина начело с прочулия се с жестокости капитан Паунов.

Властта нарочила търговеца Вълчевски за комунист. Някой дори казал, че помагал на шумкарите. Така попаднал сред арестуваните на летището Граф Игнатиево, немска база по онова време. Инквизициите били страшни. Кръв пикаеха, смилаха им бъбреците от бой, разказвал след години на семейството войник от поделението. Сред арестуваните е имало момиче. Един от полицаите, Борис Гърнев, я изнасилва, удушава я и я хвърля във водите на на воденицата.

Докато Никола е в ада на изтезанията, съпругата му с бебе на ръце обикаля познати, за да търси помощ за освобождаването му.

Към 10 часа вечерта на 31 май 35 души, премазани от бой, са докарани на лобното място. Предварително полицаят Борис Гърнев с трудоваци са изкопали две ями в местността Бяла черква, където сега има паметник. Тъй като било тъмно като в рог, палачите изчакват до разсъмване, за да не би някой от смъртниците да избяга. Призори ги избиват като кучета с брадви и ножове. Заливат труповете със сода каустик от предварително подготвени бъчви. Убийците разпределят вещи на жертвите и започват гуляй в Ортахан.

Никола Вълчевски е бил на 39 години. Сред убитите има учители и 18-годишно овчарче, дало хляб на партизаните. Сред жертвите е и дядото на Стефка Костадинова, който бил симпатизант, безпартиен, като повечето от останалите 35 души.

Междувременно Славка продължава да търси помощ. Ала разбира жестоката истина едва в началото на октомври, когато арестуваният от новата власт зам.-шеф на полицията Танев и негови колеги разказват за 35-те разстреляни под Бяла черква пред Народния съд. На Танев е произнесена смъртна присъда и е екзекутиран.

Шест месеца след жестокото убийство останките са изровени. Славка събира сили, за да разпознае останките на съпруга си. На шосето над хижа Здравец били наредени 35 ковчега. Носела се страшна миризма.

Сегашното поколение трябва да знае историята и преди 1944 г., за да може да се отсъди правилно. Убитият в Стряма след 9. IX. Христо Велев е бил жесток човек. Извадил нож и намушкал няколко пъти мъртвото тяло на изложения в селото убит партизанин Кривчев. Убитите Еню Томбов и синът му Дойчин са ми роднини. Томбов е извършил подлост и предателство – успял по поръчение на полицията да спечели доверието на Леваневски, взимат го в четата. Докато бил на пост, убива един от спящите партизани и бяга, а в това време полицията атакува. Шефът на ловната дружина полковник Паунов бил известен с жестокостта си, наричан касапинът, който е биел комунистите. Стрямалии са го теглили на каруца, докато издъхне, като античния герой Хектор от Илиада, разказва Вълчевски.

.

Помирение и мъдрост ни трябват. За да има помирение обаче, е нужно да се знае цялата истина за жертвите у нас. Всичко, което става след 1944 г., е следствие на онова, което става след 1923 г. Ако не ние, дано внуците и правнуците да простят, да затворят раните, да тръгнат напред, казва инж. Вълчевски.

Източник: www.blitz.bg

Facebooktwitterpinterestlinkedintumblrmail

You May Also Like

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.